Мътнина

Онази безтегловност

онова смачкано чувство, до болка познато,
онова дете, от никой непризнато.

Неприязъм, гняв, обида, шамар последва,
звук, утеха.. тишина

Този тласък, онзи ужасен крясък,
толкова много лица,
истината е една.

Смрад от душа изгнила,
с години в плач е гнила.

Живот, живот, кал, пот, сълзи
истина е и боли.

Не си признат, но си предаван,
от близките винаги оставян.

Тишина, стъпките идват, тихо наближават.
Лудост е това, да си сам, да си самотен и да си
с дупка, вместо душа.С кратер, вместо сърце,
а да ти се иска просто да си едно шибано перце !

Този стих донесе доста черни мисли, навя ни празнота, гадна, глуха тишина,
но ни даде и от всичко онова ...

Вечерна меланхолия

Той си тръгна, не те последва,
дали чувствата си пренебрегна
или ти сама спора избегна.

Чувства и емоции обтегнати,
стига с тези локуми разтегнати.

Ранени души, ранени сърца,
не искам и не мога повече така.

Неразбиране, неприемане, противопоставяне на любовта,
ах, как исках да ме последваш сега.

Обърнах се, погледнах.Ти замина, с лекота чувствата ми подмина,
а то времето си отмина...

Посветено с любов

Най - хубавото нещо си ти за мен, с тази мисъл се будя и заспивам.В теб щастието намирам, теб разбирам и за твоите целувки умирам.С теб друг свят откривам и душата си преоткривам.Дразниш ме на моменти, ама нали съм характер с гадни фрагменти.Обичам да се смееш,  да ме гледаш любопитно.Има в теб нещо уникално, докато в мен има нещо маниакално.Смеем се истерично, ама май сме си лудички фабрично, гледаш ме доста мистично, спирам, че ще стане цинично.Не ме зяпай така, ти казах изрично.
Добър и свестен си ти, защо не те срещнах по - рано, уви.Липсваш ми всеки ден и ти си идиотче като мен.Говорим без да спираме с часове, целуваме се с носове.
Пускам филм, но не ти харесва, май към гледането ти спадна интереса. Караме се в колата, коя музика за слушане е най-добрата.После си взимам сладолед и ти казваш - ДАЙ И НА МЕН.
Караш ми се, че пия много кола... Елеонора, знаеш че не обичам да ходя в МОЛА.
Прекрасно се разбираме, с малки дразги леко се провокираме, но те обичам и те искам, като плюшено мече всеки ден да си те стискам.

П.С - Написано с много любов за Пламен Иванов !

Бягство ...

Бягство от реалността...

Будиш се, сам си, реалността е около теб, пред теб.. размазани сенки на предишни отминали събития, хладни спомени, много тежки емоции.
Искаш да бягаш, бягаш, бягаш..Реалността е жестока, тя те плаши, напряга те, натоварва те.. искаш да избягаш в друг свят, друго измерение.Този свят не ти харесва, дори не ти е приятно да седиш повече тук. Тръгваш, бягаш...

Спираш.. " най - лесно е да бягаш" - казват те!
Но не е лесно и да спреш, да се обърнеш, да ги погледнеш всички тях. Те, които те изстискват, които те нагрубяват, които, че си друг ти внушават.
Не спирай да бягаш, но бягай навътре към себе си, в своя свят, не бягай от себе си, ти и да искаш не можеш да избягаш... 1000 км пробягах, но от себе си не избягах, роднини оставих, приятели оставих, но той - образа ми ме преследваше и ме укоряваше. Молеше ме "върни се", но аз отказвах и вътрешно в себе си душата си размазвах...
Ранена, объркана и сама поех по пътя си, не чувствах вина, в мен имаше малко тъга, но най ме безпокоеше тази глупава, тъпа празнота...
Спирах, оглеждах се, замислях се... не бях доволна от нищо- не харесвах себе си, не харесвах другите, не харесвах света около мен. Исках промяна, но дори не знаех каква...Засега ще остана така - сама с огромна вътрешна празнота.

Това, което умира вътре в нас

Самоубийството, бягството от живота, от проблемите, от радостите, от трудностите, от себе си ...
Моментът, в който решаваш, че ще го направиш това.Моментът, в който знаеш, че не можеш да се спреш, да се увладееш, не можеш да се превъзможнеш, не можеш да го надживееш.
Самата смърт толкова ли е страшна? Или е по - страшно всичко, което умира в нас, докато сме живи? Не е ли по - страшна мисълта, желанието за смърт докато сме на този свят?
Духовната смърт е страшна, физическата е завинаги.

Желанието да застанеш на релсите, мисълта как ще си отидеш от този свят, по една или друга причина..

Кротко в мрака

Кротко в мрака .. тя заплака.
Майка с ранено сърце, детето и веднъж само проплака.
Видя го за миг загърнато в пелената,
всеки час тя проклина тази гадната - съдбата.
Чакано дете, желано, мечтано,
ежедневието и стана обрано.
Около нея имаше майки, те гушкаха своите деца
и благодариха на своята съдба.
Съдбата дари ги с дете, а на тази жена живота и го отне.

Кротко в мрака, тя търси изкупление
моли живота за умиление.
Мъжа и си тръгна, още преди време, дори не се обърна.
Тя, сама, майка и жена.
Без дете, без мъж, тя за миг помисли, че започва да губи и себе си дори.
Но не, изправи се и продължи.

Кротко в мрака, загубена, лутаща се тя
погледна към небето и се замечта...

Загубила толкова много, но жива самата тя.
Тя помечта за миг - за дете, за семейство, за съпруг.

Излезна, изправи се и продължи. Тя беше минала през много
изпитания, живота и беше дал трудности, тя беше станала по-
силна от всякога.

Кротко в мрака, тя излезна от болницата,
продължи по улиците напред сама, беше гробна
тишина.
Без сълзи и без тъга, тя знаеше, че ще сбъдне своята мечта.

Не след дълго тя срещна любовта, роди им се момче.
Тя всеки ден го възпитаваше да бъде силен, да посреща трудностите,
да преминава изпитанията.
Научи го на всичко това, което липсваше на бившия и съпруг.
Той си тръгна, хвана го страх.
Но от него вече останала е само прах ...

Една съдба

Хора с проблеми - малки и големи.Бели стени - усмирителната риза стяга и тежи. Лекарите кротко пристъпват към вратата, от няколко документа ти зависи съдбата.Треперещи ръце, разпиляни опаковки, в другата стая захабени спринцовки.
Смрад, миризма, воня на тежка, лоша съдба.
Пълно отчаяние, няма и капка очарование.
Бели престилки се разхожат - лекари се те, но пациентите - с поглед на дете.
Чакат, слушат поредната диагноза, дава се следващата доза.
От едната стая гробна тишина се носи, а от другата любов се проси.
Викове и кръсяци, изморени, объркани души.
Лутащи се, блъскащи се в теб, всички те желаят едно.
Да се избавят от едното зло - от себе си.
Некъпани, но с чисти и мили лица, с усмивки, но какво от това...
Какво ги чака след това, какво ги чака на заранта...
Лежиш, прикован, вързан си дори, насила си тук, уви.
Идват роднини, идват санитари, на цялата система всички мамата са и ебали !

Една психоанализа и един прозорец тишина

Красив, слънчев ден... или поне привидно изглеждаше така. Като всяко едно нещо, което на пръв поглед изглежда слънчево, усмихнато, красиво, но после идва дъжда, идват обидите, идва безразличието...
Толкова красив ден, в който аз реших да прочета една интересна статия за психоанализата и за "Мъртвата майка". Уточнявам "мъртва", но не и физически."Мъртва" в мисълта си, в действията си, в отношението си към нея сама, към детето и, но физически толкова жива...
Фройд, Мелани Клайн, както и скорошни изследвания на Уиникот говорят за " мъртвата " майка.Психоаналитичната теория ще предложи две идеи пред вас. Едната е за загубата на обекта, другата е за депресивната позиция.

"Мъртвият баща" и "мъртвата майка" е друга концепция, която разглежда Едиповият комплекс, страха от кастрация.В "Задръжка, симптом, страх" Фройд разглежда кастрацията като страх от загуба любовта на обекта, страха пред заплахата от загуба на обекта.Страхът от кастрацията аз също го свързвам и със страха да родиш, страха нещо да се отдели от твоето тяло.Страхът да изгубиш, да изпуснеш нишката, която те свързва с другия обект.Като всяка рана, а това действително е такова нещо - плод на кастрацията е раната, която остава. Тя е червена на цвят. Но тук се говори за цветовете на траура - черно и бяло, черно ясно защо, но ще се попитате защо и бяло?Бялото отговоря за негативните симптоми, за празнотата, за загубата.
Тук веднага ми изникват две асоциации, можеби не са толкова аналогични, колкото трябва или колкото ви се иска да са, но аз неотменно ги свързвам с това.
Бялото е цветът на болничните заведения. Там, където се ражда живот, появява се нещо ново. Но в тези същите болници също умират много хора.Животът е двойнствен, животът е краен - бял е, черен е. Никога не е само бял или само черен.
Също свързвам белият цвят с това, че роклята на булката е в бял цвят, а костюма на младоженеца е в черен цвят.И двете носят своя дъх, своето чувство на траур, щастлив траур, че идва началото на нещо ново.
Ключовите думи тук са " загуба", "обект", "майка".
Три основни неща, които през целия живот ни съпътстват. Страх ни е да не загубим, да си представим загубата дори, страх ни е от това да не загубим обекта, да не загубим майката. Страх ни е да обичаме. Искаме да убием, но ни е страх, че ще загубим човешката си стойност.Все загуби, липси...

Нещо

Заприличвам на това което най-много мразя, а се опитах сърцето си от обиди да опазя.
Не приличам на себе си дори, не мога да се спася, уви.

Болката в сърцето ме гори, тъгата и разочарованието ме уби, живота ме умори.

Разкъсвана от вечни съмнения, някакви странни прозрения и никакви подобрения.

Някак заядлива, но добра, някаква простичка душа.

Мрачна, неспокойна, а ми се иска да съм птичка волна.

Вечно недоволна, недоволна, недоволна...

Нещо в мен се пропука, гледай напред и наслука.
С външните неща недей се фука.

Ще умреш и то от скука !

Дали четеш това, а дали ти пука... всичко ще си остане само спомен тука...

Объркан свят, объркани идеали, за това ли бяхме мечтали ...
Без уважение, а те гони вечно съмнение, всичко това е огромно унижение.

Спряла, блокирала, с обиди и злоба себе си дрогирала..
живота вечно неразбирала

Спирам с тоз объркан стих,
май с пиенето прекалих...

Диагноза комплексар

Послание към всички мъже, написано с много любов 
Напомпани комплексари с мощни коли, които карат безразсъдно.С поведение доста плиткоумно.Основна цел в живота : да забиват много мацки, да изкарват много пачки.Глупави, без ценности и без капка морал, същински провал.Единствена цел - да се наквасят, пък дано тогава вземат да мирясат...
Без мечти, без надежди, без никакъв усет за красота, ама що така?
Нацепени в тяло, в мозъка гънките липсват.Търсите идеалната жена, ама тя надали има нужда от точно това.Псувате и се държите като простак, не ви отива и този смешен мустак.Нагли, без обноски, все ще си останете такива плоски...Без капка реално самочувствие, имам за вас лошо предчувствие.Имали сте лошо детство, кофти майка и много тегав ден, чао и да го духате от мен !

Умението да бъдеш психолог

Дипломата за психолози не ви прави психолог.Умението да изслушвате, да искате да помогнете на някой - това ви прави истински психолози.Дипломата за психолози ви прави малко психопат - вече сте убедени, че може да влезнете в съзнанието на всеки, че може да разберете всичко или всеки. Тази диплома ви дава избор, поле за работа, но не ви дава това, което трябва да притежавате наистина.Чувството да искаш да помогнеш и да разбереш някой, това не ти го дава никой документ и никоя институция не може да ти го предостави.Чувството да чувстваш, че другия чувства нещо, което го е страх, срам  и не иска да го покаже, изкаже. Чувството, че чувствата му са скрити надълбоко и само той знае за тях, само той може да ги контролира.Дипломата те прави психолог, но до известна степен. За да си психолог, трябва да си човек, след това надграждай върху това.
Не трябва да си луд, за да отидеш на психолог. Няма нищо лудо в това да искаш да поговориш за всичко, което те притеснява. Споделяме на близки, приятели, пием, ядем, крием се, не излизаме от вкъщи.Не споделяме на психолозите - срам ни е, страх ни е.Всеки сам решава как може да помогне на себе си и с какво. Пациентът, който седи пред нас може да е повече психолог от нас, може да е преживял повече, може да е изпил повече хапчета, отколкото ние сме чували, може да е разбрал повече неща за себе си, отколкото ние ще му кажем.
Като бъдещ психолог, не искам напълно да защитавам психолозите, защото това ще ми е бъдеща професия.Искам да погледна нещата и от двете страни.Не искам да стоя от едната страна, никой никога не стои само от едната страна.
Никой не е застрахован, че няма да попадне в психиатрия, че няма негов близък, негов приятел или самия той да изпадне в депресия.
И всеки продължава да си повтаря - Не, на мен това няма да ми се случи.
Дай Боже на никой да не се случва никога, но няма гаранция никога.
Любимата ми реплика, която съм чувала от мои преподаватели и мои колеги - Ти учиш психология, как така се притесняваш?!
Ами подяволите с извинение... това че уча психология не ме прави машина или робот. Уча се, опитвам се, контролирам много от емоциите си.Все едно как така зъболекарите се страхуват да ходят на зъболекар, същото е ! Знанията, които ще получиш в университета ще ти дадат малко, ще ти дадат основното, на другото живота ще те научи и опита.
Докато не отидеш и не поговориш с някой пациент, докато не чуеш целия му живот, който ще ти разказва през сълзи, докато не ти се изпотят ръцете от страх и притеснение за това колко му е тежко - ти не можеш да се наречеш психолог.

Оценявай

Здравей,
оценяваш ли нещата, които имаш? А нещата, които си загубил?
Оцени ли себе си ? Своите възможности, своите качества, своите успехи и неуспехи.
Оцени ли това, че имаш семейство, покрив над главата, това че е зелена и красива тревата.

Помириса ли цветята, обърна ли внимание на децата?Не изпусна ли няколко усмивки, които минаха през теб, но ти не забеляза. Обърна ли внимание на хората, съседите, животните, природата, времето.
Беше намръщен, днес също си, не бъди !
Оценявай красотата на нещата... оценявай майчината ласка, често сваляй двуличната си маска!
Оценявай пътя, който си изминал, нещата, които си преживял. Напред гледай, но че имаш минало не забравяй. Себе си не подценявай, близките не наранявай.

Бъди като цвете, но моля те не увяхвай, съживи се, усмихни се, с проблемите пребори се.Да живееш знам, умори се .
Оценявай, че си здрав и си добре, можеше и да е по - зле.
Оценявай слънцето и птичките дори, живота е кратък уви.

90 нюанса прозрачно

Прозрачен свят, прозрачни души, и ти самия си прозрачен, може би.
Днес си шарен, весел, прекрасен. Утре си черен, траурен, блед.Вечерта си сив, уморен, свит.
Бъди все червен, бъди влюбен, страстен, остани все червен.
Забрави тъмните нюанси, те не носят на душата ти спокойствието, което иска тя.
Сложи онази весела, жълта тениска. Сложи розовите обички.Бъди момичето от снимките, бъди онова цвете, в което се влюбих.
Черното не ти отива, косата ти е черна и прекрасна, но махни тази черна рокля.Бъди свежа и щастлива, сложи нещо цветно.
Сложи нещо синьо - облечи се в цветовете на небето, полети, почувствай се жена, желана.Сложи в косите си цвете, сложи накитите си любими, нека никой да не сломява тази жена.
Усмивката, небрежно прибраната коса, грейналия, ясен поглед - ти си неописуемия нюанс на най - хубавия цвят. А този цвят още не е създаден.Тази красота още не е видяна, камо ли спомената...
Твоята красота, за нея знаем само аз и ти. Ти я носиш, а аз я усещам...
Носи ми се нещо цветно, донеси със себе си, своето цветно присъствие и настроение.В зелената трева, ние да легнем, цял ден да се смеем.Небето - синьо, ти - цветна, тревата - зелена.Аз сив, черен, тъмен. Искам промяна, искам ти да оцветиш моя живот, да го направиш цветен, шарен, усмихнат.
Не ми се носи повече това черно .. Постъпките ми са бели, чисти, красиви. Това черно ме съсипва...
Ела в живота ми, за да го изпълниш с радост, махни черното от мен, заличи тъмните нюанси, само ми донеси любов...
Искам да сме червени - влюбени, романтични.Сложи червената рокля, постави на устните си червеното червило. Аз ще махна този черен костюм, ще бъда влюбен, ще бъда ярък.Ти ще носиш червеното и за двамата.Аз ще бъда гол, пред теб сега.. не за друго просто искам да ти покажа любовта :)

Няколко съветчета

Хора, стремете се да ви заобикалят само положителни, усмихнати, умни хора. Не прекарвайте времето си с намръщени, нацупени, вечно мрънкащи хора. Те ще ви съсипят, ще ви изтощят както физически, така и емоционално.Бъдете заобиколени от спокойни, уравновесени хора, които ще ви изслушат, ще поговорят с вас, няма да ви натоварят. Много хора ви смятат, че човека е кошче за емоционални отпадъци.Не гледайте на него така, той е човек като всеки друг - с мисли, емоции, чувства, страхове, разсъждания. 

Трудно е да изградиш доверителна връзка с другия човек, особено ако си по принцип по мнителен и недоверчив човек. Но тази връзка е важна за пълноценното ви общуване.Не се постига нищо без доверие.

Прекарвайте повече време със семейството си, за да ги опознаете още по - добре, да видите отблизо не само положителните им качества, но и отрицателните им. Разгледайте ги и ги преценете. Да, те са вашето семейство, но това не значи че са безгрешни.

Имайте ценно, важно време само и изцяло за себе си. Отидете на вашето любимо място, прекарайте нужното време със себе си. Разсъждавайте, мислете си глупости, яжте каквото искате или просто отидете на пейка в парка - сам с мислите си. Сам с най - предания човек, това сте вие самия.

Не си губете времето с хората, които не оценяват времето като един важен интервал от живота, не си губете времето с хората, за което времето не е ценно.Оценете вашето време и го запълнете с хубави хора, хубави емоции.

Не се карайте, не спорете, просто не го правете. Защото малките спорове ви превръщат в човек, който изведнъж започва да спори с всеки за всичко. Изведнъж вие се замисляте, че сте започнали да спорите на продавачката в магазина, на служителката в библиотеката или на непознати в социалната мрежа.

Не сдържайте злобата в себе си, набийте проклетата възглавница, покрещете в гората, отидете на фитнес, псувайте на воля пред огледалото, но не сдържайте ненужната злоба и агресия, тя просто трябва да се изхвърли от вас.

Казвайте Извинявай, Съжалявам, Прости ми, Оценявам го.. обичам те вече стана много използвана дума и вече се изгуби истинския и смисъл. От постоянното обичам те , забравихте и другите важни думи. Когато човек ги чуе, той наистина ще ги оцени. Казвайте ги и на вас ще ви олекне повече.

Бъдете себе си, оставете маската вкъщи, не играйте роли.. ще се объркате, побъркате. На работата ще сте едни, вкъщи други, пред приятелите трети. Бъдете себе си, вашата уникалност ви прави толкова забележими и толкова значителни.

Станете по - отговорни, а за работохолиците съвет - почивайте си повече, насила ако трябва, имайте си период в който да излезнете от работа, да се разходите, отидете на кино...

Обичайте, но първо обичайте себе си, оценявайте се, после обичайте някой друг, оценявайте и него и неговата любов, след това оценете всичко това, което сте направили и създали заедно. Оценете вашата обша и всемогъща любов .

Стига толкова съвети, защото никой не ги спазва, всеки живее по свой начин, но дори и едно нещо да промените в себе си, ще усетите разликата. Бъдете себе си, живейте както сметнете за добре, не се променяйте, променете нещо малко, незначително, нещо което ви дразни. Но не докосвайте цялостния ви образ, той е прекрасен наистина!

Борба с депресията

Сами поставяме границите си, сами влизаме в мълчаливия затвор, сами се затваряме в клетката и хлопваме вратичката зад нас.Оковите, които са обвили нашето съзнание, мълчанието, което е обзело целия ни свят.Време е да говорим, трябва да говорим, да споделяме, да разсъждаваме.Крехкият ни вътрешен свят не може да издържи на напрежението да не бъде изказан, споделен, запечатан като миг във вечността.Крясъците в нашето съзнание, които искаме да отправим към хората около нас. Викът за помощ, който  най - често е замаскиран, под него се крие това, че се чувстваме безпомощни и беззащитни, както сме били като бебета.Страхът да говориш, да признаеш, да споделиш чувство, емоция - този сковаващ страх те прави страхлив, неуверен.Повечето от нещата, които правим и мислим са несъзнателни процеси. Съзнателните са една много малка част от нашето ежедневие. А всъщност съзнаваме ли какви сме? Съзнаваме ли това, че имаме несъзнавани желания, мисли, страхове?
Продължаваш ли да седиш в ъгъла, намръщен, мразещ света, мразещ хората.Не, не те карам да обичаш другите, обичай себе си, след това всичко ще се нареди. Не се мрази, не се обвинявай, разсъждавай ... 
Не оставай в тази клетка.Излез, живей.
Не си откровен, рядко лъжеш, много премълчаваш, но вътре в себе си всъщност колко спотайваш...
Колко обиди запази за себе си, а не ги изхвърли? Колко лоши спомени запази в съзнанието си, а хубавите ги премахна?
Излез от черупката, скъсай оковите, напусни клетката.
Ти си мислещ, разумен индивид. Човек с хъс, изправи се пред себе си, пред страховете си, излез и докажи, че можеш.
Смачканото ти достойнство, тежкото ти детство, ниските ти доходи, несподелената любов - всичко това те смачква. Това би смачкало всеки, но животът е един, живей го.
Чувството за вина, непрестанната самота, ах, как ме плаши всичко това. Има ли някой, който да не се плаши?Или вече е пълно с хора, които казват - Аз мога всичко, не ме е страх от нищо.А защо тогава тези хора са сами и са пълни с толкова болка и вътрешен гняв ...
Разреши вътрешните си притеснения, превъзмогни болката, излекувай раните. Боли, не е лесно, но ти си много, много силен.
Водя монолог, защо? Плаша се от диалога, може би.Повече се плаша от неразбирането и от мълчанието в отсрещната страна. Никой не може да те разбере така както ти самия можеш да се разбереш, ти се познаваш най - добре.Поради несигурността в себе си търсиш сигурен обект към който да се прикачиш, но бъди самостоятелен и се направи ти самия достатъчно автономен и се съхрани такъв. Знам, че го можеш :)

Мила родна картинка

Пътят към старческия дом в кв. Княжево " Свети Пантелеймон" е осеян с добри намерения, с хубава гледка, с тишина, стигането до там не е трудно. Но реалността е мъчителна когато се стигне до металните огради, които са затрупани с табелки - НЕ спирайте, минават инвалиди. Тежко е, страшно е и е тъжно.Управници, може да излезете от скъпите си, лъскави коли, за да видите дълбоката мизерия, в която живеят възрастните, крехки души на България.

Отдалече забелязах гадна ограда, после се приближих видях кофти обстановка, докоснах се до оградата, почти влезнах, когато видях тъжни, стари хора, които се разхождаха, не разговаряха един с друг.Не изглеждаха нещастни, но не бяха и щастливи. Лъхаше студ от сградата, но топлина от душите им. Макар толкова близко до смъртта, те осъзнаваха това, някои не го осъзнаваха, но всички оценяваха факта, че са живи, бяха навън, въпреки студеното време, гледаха към слънцето, седяха на пейки.

Атмосферата, сградата и животът вътре бяха стряскащи. Небето - прекрасно, хората - вътре духовити, сладки старчета с воля за живот. Но животът вътре не бе живот, бе просто съществуване, вид оцеляване, задоволяване на 2,3 нужди. Храна, сън и кратка разходка в двора. От едната сграда звучаха народни песни, зарадвах се, усмихнах се, подскочих от радост. Милите възрастни хора се забавляваха, радваха се, танцуваха. Имаха своя миг на щастие. През двора минаваха санитари, изтормозени от тежката професия бутаха инвалидните колички с възрастните души вътре. Души, пълни с любов, с тъга, но борбата им за живот не стихваше.Със зъби и нокти, те продължаваха .. дали в колички, на патерици или едвам стигайки до изхода на вратата - те се бореха.. това личеше във всяка тяхна стъпка.Малки стъпки, но толкова значими... малки стъпки, но толкова показателни, лека усмивка и треперещи ръце, потни длани, на толкова любов, толкова разбиране..
Не подминавайте този дом, без да поздравите хората, дори да им махнете отдалече или просто да се усмихнете... те ще го запомнят. Ще направите деня им, животът им по - лек, няма да го промените, но в никакъв случай няма да го влошите.
А Вие мили, драги управници, слезнете от хубавата кола, разходете се по алеята и стигнете до тази мътна, сива и тъмна сграда.. Ще се изцапате, кално е, но нима душите Ви са по - чисти ?

Любовта към самия теб

Има любов някъде там ... ако още не си я срещнал, не се отчайвай. Някой ден, в някой момент, неопределен, точен за теб, точен за него.. има любов някъде там ... не знам къде, не знам дали има. Просто бленувам, желая и се надявам истински.

Има любов, но има и сълзи, има обич, но понякога боли.Правилният човек за теб е този, който мисли за теб и за него като едно цяло. Този, който не чака, той действа. Идва внезапно, изненадва те с присъствието си. Оставя в теб ухание на любов, затрупва те с рози.Мъжът, който ще чакаме цял живот, може и да не дойде никога, може и да дойде скоро.

Боли да чакаш, тогава не чакай.Живей, оценявай, правилният човек ще дойде, ще те намери независимо къде си. Ще го познаеш, може да се заблудиш дали той е правилният за теб, може да подминеш любовта. 

Хората цял живот вярват в любовта, макар и тя да ги кара да страдат, да се съсипват, да тъгуват с дни. Те продължават да вярват... Време е да повярваме в себе си, не в нещо извън нас, което може и да дойде, може и да не дойде.

Ще срещнем много хора, ще се сблъскаме с недостатъците им, ще се разгневим, ще избухнем. Нищо в нас ще се откъсва всеки път. Всяка болка, всяка недоизказана дума, всяка обида... те стоят като трески в нашето сърце. Може да се излекуват с времето, може да остават в нас болезнен спомен, който ще ни изплаши от любовта.

Не се плашете, всяка връзка, всеки провал - това е ценен опит. Вече знаеш с какви хора не би живял и знаеш, че не всеки оценява малките неща, за това не бързай да даваш от себе си, защото боли.

Ще се разделяш с много хора през живота си, ще се променяш, те ще се променят.Някои ще си останат същите, други ще са коренно различни.

Растем, стареем, променяме се ... търсим, очакваме, надяваме се ... 

Набавете си любовта от самите Вас, нека тя ви е самодостатъчна, защото никой друг не може да ти даде това от което самия ти се нуждаеш.

Ще си сам, ще страдаш, ще плачеш, ще имаш депресия, ще се опиташ да излезнеш от нея, но всичко зависи от теб.

Не е страшна раздялата с другия, страшна е раздялата с представата за идеалния образ.Но това е идеализиран образ, перфектен и важен в твоите очи, реално - маловажен.

Цени всичко, което имаш, защото то може да си отиде бързо, внезапно.Дарявай любов, бъди с хората, които обичаш. Празнувай с тях и плачи с тях...

Не избягвай да оставаш сам, това ще те доведе до много размисли, ще ти се насълзяват очите, ще се ядосваш, ще пускаш силна музика, ще мразиш хората около теб... но сам може да стигнеш до извода дали имаш нужда от това в твоя живот.

Направи място в сърцето си за новите, красивите неща.Изживял си старите емоции, има спомени, снимки и доза тъга.Само ти можеш да промениш всичко това :)

Само тук ..

Някакъв странен шум се чу,
последва вик, който се разнесе из цялата къща.
Последваха много крясъци, после минута тишина,
усети се вик, ама сам, вик в празнота.
После се чу удар, чу си крясък, чу се писък.
Едно сърце някъде беше разбито,
един живот беше тъжен и сломен.
Едно момиче плачеше, то остана без сърце - без чувства, без мисли, без емоции.
Остана само в празната стая, остана само без сърце...
Имаше шанс за промяна, но никой не  искаше нищо да промени.
Имаше шанс за истинска, красива любов, но никой не искаше да я даде.
Домът остана празен, вещите му напомняха, че тя е живяла тук, че му е готвила с любов, че се е грижила за него. Той беше избрал всичко тук, но тя беше заредила предметите с любов.
Перфектният дом се превърна в перфектният затвор - всичко беше подредено, но всичко беше непокътнато, защото тя няма да се върне. Нейната чашка, нейната тениска... те ще останат тук, но няма да я има нея вече.
Да, след време друга ще я замени, след време друга ще е на нейното място. Но нейната сянка ще стои тук, ще е наоколо винаги, защото тук е била щастлива, тук се е чувствала като волна самодива. Тук е ревала, но само тук истински е живяла.

Чувство за вина, някаква тъга, особено чувство на самота

За всичко трябва да се извинявам и постоянно себе си обвинявам,
не усещам как започвам сама себе си да да се наранявам.
Всичко аз прощавам, лесно аз не се предавам.
Но знам, усещам аз .. полудявам.

Съмнения в себе си, в околните, в настоящето си дори,
това живот ли е, кажи?

Празен живот, безкрайна болка, сълзи безспир,
не мога да запазя своя душевен мир.

Много яд, много гняв, празна душа, празно сърце,
спомен от преди няма, усмивка липсва, сълзите текат...

Това ли е всичко, което искаш?
Този живот устройва ли те?

Изкорени чувството си за вина и бъди над всичко това.
Не забравяй мечтаното, онова...

Спирам.Край.Сложи точка на всички неща.Започни отначало, живей така, не както повелява,а както твоя живот ти позволява.

Бъди добър, не се обвинявай.Грешил си, молил си, простил си.Бил си човек, живял си, победил си ...

Да поразсъждаваме..

Как да преодолееш тази раздяла, как да преживееш с живота тази надпревара?
Как да бъдеш силен като си сломен?

Преживявала съм в живота си много раздели.Едни са ме научили на нещо, други съм забравила.Но болката от всички тях стои в мен.Чувствам се в плен.Черен ми е всеки следващ ден.

Да бъда силна как, като знам, че ще боли пак?

Без емоции и чувства - така не боли, но това живот ли е кажи?
Ако има любов с действия ти ми докажи. Не искам вече живот с лъжи.

Празнота, глухота, тишина.

Усмихни се дори след всичко това, не умирай сам в тази тишина.

Бъди над нещата, над проблемите, бъди над себе си.

Изживей живота си наново, живееш го веднъж и не повтаряй същите грешки отново.

Силата на думите

Силата на словата, силните, тежки думи, от които толкова боли. Те толкова те мъчат, всяка дума те пронизва и боли, щяло всичко да се промени, дали?
Страшните, тежките думи, които ти казват, начина по който те унижават, мразя всичко това.
Ако се замисляхте как и колко боли от повечето думи, никога нямаше да ги използвате, никога нямаше да ги насочвате към любимия човек.
Спри се, за момент замисли се, преди да кажеш поредната глупост ти, боли ме, разбери.
От мълчанието ти толкова не боли, колкото от тези лъжи.
В съзнанието ми кънтят думите ти, които изрече, страх ме е от словата ти вече.
Болката не стихва, тъгата ми не утихва...
Обида, гняв, болка и ужасен яд изпитвам аз сега.
Егоист ще стана, но без никаква вина, егоист бях, опитах се заради теб аз егоист да не съм, но ти ме върна към предишното ми състояние.
Исках аз любов да давам, нежност да раздавам, мили думи изричах, като сляпа се вричах...
Но до кога така в заблуда ще живея и времето си напразно ще пилея ...