Кротко в мрака

Кротко в мрака .. тя заплака.
Майка с ранено сърце, детето и веднъж само проплака.
Видя го за миг загърнато в пелената,
всеки час тя проклина тази гадната - съдбата.
Чакано дете, желано, мечтано,
ежедневието и стана обрано.
Около нея имаше майки, те гушкаха своите деца
и благодариха на своята съдба.
Съдбата дари ги с дете, а на тази жена живота и го отне.

Кротко в мрака, тя търси изкупление
моли живота за умиление.
Мъжа и си тръгна, още преди време, дори не се обърна.
Тя, сама, майка и жена.
Без дете, без мъж, тя за миг помисли, че започва да губи и себе си дори.
Но не, изправи се и продължи.

Кротко в мрака, загубена, лутаща се тя
погледна към небето и се замечта...

Загубила толкова много, но жива самата тя.
Тя помечта за миг - за дете, за семейство, за съпруг.

Излезна, изправи се и продължи. Тя беше минала през много
изпитания, живота и беше дал трудности, тя беше станала по-
силна от всякога.

Кротко в мрака, тя излезна от болницата,
продължи по улиците напред сама, беше гробна
тишина.
Без сълзи и без тъга, тя знаеше, че ще сбъдне своята мечта.

Не след дълго тя срещна любовта, роди им се момче.
Тя всеки ден го възпитаваше да бъде силен, да посреща трудностите,
да преминава изпитанията.
Научи го на всичко това, което липсваше на бившия и съпруг.
Той си тръгна, хвана го страх.
Но от него вече останала е само прах ...

Една съдба

Хора с проблеми - малки и големи.Бели стени - усмирителната риза стяга и тежи. Лекарите кротко пристъпват към вратата, от няколко документа ти зависи съдбата.Треперещи ръце, разпиляни опаковки, в другата стая захабени спринцовки.
Смрад, миризма, воня на тежка, лоша съдба.
Пълно отчаяние, няма и капка очарование.
Бели престилки се разхожат - лекари се те, но пациентите - с поглед на дете.
Чакат, слушат поредната диагноза, дава се следващата доза.
От едната стая гробна тишина се носи, а от другата любов се проси.
Викове и кръсяци, изморени, объркани души.
Лутащи се, блъскащи се в теб, всички те желаят едно.
Да се избавят от едното зло - от себе си.
Некъпани, но с чисти и мили лица, с усмивки, но какво от това...
Какво ги чака след това, какво ги чака на заранта...
Лежиш, прикован, вързан си дори, насила си тук, уви.
Идват роднини, идват санитари, на цялата система всички мамата са и ебали !

Една психоанализа и един прозорец тишина

Красив, слънчев ден... или поне привидно изглеждаше така. Като всяко едно нещо, което на пръв поглед изглежда слънчево, усмихнато, красиво, но после идва дъжда, идват обидите, идва безразличието...
Толкова красив ден, в който аз реших да прочета една интересна статия за психоанализата и за "Мъртвата майка". Уточнявам "мъртва", но не и физически."Мъртва" в мисълта си, в действията си, в отношението си към нея сама, към детето и, но физически толкова жива...
Фройд, Мелани Клайн, както и скорошни изследвания на Уиникот говорят за " мъртвата " майка.Психоаналитичната теория ще предложи две идеи пред вас. Едната е за загубата на обекта, другата е за депресивната позиция.

"Мъртвият баща" и "мъртвата майка" е друга концепция, която разглежда Едиповият комплекс, страха от кастрация.В "Задръжка, симптом, страх" Фройд разглежда кастрацията като страх от загуба любовта на обекта, страха пред заплахата от загуба на обекта.Страхът от кастрацията аз също го свързвам и със страха да родиш, страха нещо да се отдели от твоето тяло.Страхът да изгубиш, да изпуснеш нишката, която те свързва с другия обект.Като всяка рана, а това действително е такова нещо - плод на кастрацията е раната, която остава. Тя е червена на цвят. Но тук се говори за цветовете на траура - черно и бяло, черно ясно защо, но ще се попитате защо и бяло?Бялото отговоря за негативните симптоми, за празнотата, за загубата.
Тук веднага ми изникват две асоциации, можеби не са толкова аналогични, колкото трябва или колкото ви се иска да са, но аз неотменно ги свързвам с това.
Бялото е цветът на болничните заведения. Там, където се ражда живот, появява се нещо ново. Но в тези същите болници също умират много хора.Животът е двойнствен, животът е краен - бял е, черен е. Никога не е само бял или само черен.
Също свързвам белият цвят с това, че роклята на булката е в бял цвят, а костюма на младоженеца е в черен цвят.И двете носят своя дъх, своето чувство на траур, щастлив траур, че идва началото на нещо ново.
Ключовите думи тук са " загуба", "обект", "майка".
Три основни неща, които през целия живот ни съпътстват. Страх ни е да не загубим, да си представим загубата дори, страх ни е от това да не загубим обекта, да не загубим майката. Страх ни е да обичаме. Искаме да убием, но ни е страх, че ще загубим човешката си стойност.Все загуби, липси...

Нещо

Заприличвам на това което най-много мразя, а се опитах сърцето си от обиди да опазя.
Не приличам на себе си дори, не мога да се спася, уви.

Болката в сърцето ме гори, тъгата и разочарованието ме уби, живота ме умори.

Разкъсвана от вечни съмнения, някакви странни прозрения и никакви подобрения.

Някак заядлива, но добра, някаква простичка душа.

Мрачна, неспокойна, а ми се иска да съм птичка волна.

Вечно недоволна, недоволна, недоволна...

Нещо в мен се пропука, гледай напред и наслука.
С външните неща недей се фука.

Ще умреш и то от скука !

Дали четеш това, а дали ти пука... всичко ще си остане само спомен тука...

Объркан свят, объркани идеали, за това ли бяхме мечтали ...
Без уважение, а те гони вечно съмнение, всичко това е огромно унижение.

Спряла, блокирала, с обиди и злоба себе си дрогирала..
живота вечно неразбирала

Спирам с тоз объркан стих,
май с пиенето прекалих...

Диагноза комплексар

Послание към всички мъже, написано с много любов 
Напомпани комплексари с мощни коли, които карат безразсъдно.С поведение доста плиткоумно.Основна цел в живота : да забиват много мацки, да изкарват много пачки.Глупави, без ценности и без капка морал, същински провал.Единствена цел - да се наквасят, пък дано тогава вземат да мирясат...
Без мечти, без надежди, без никакъв усет за красота, ама що така?
Нацепени в тяло, в мозъка гънките липсват.Търсите идеалната жена, ама тя надали има нужда от точно това.Псувате и се държите като простак, не ви отива и този смешен мустак.Нагли, без обноски, все ще си останете такива плоски...Без капка реално самочувствие, имам за вас лошо предчувствие.Имали сте лошо детство, кофти майка и много тегав ден, чао и да го духате от мен !

Умението да бъдеш психолог

Дипломата за психолози не ви прави психолог.Умението да изслушвате, да искате да помогнете на някой - това ви прави истински психолози.Дипломата за психолози ви прави малко психопат - вече сте убедени, че може да влезнете в съзнанието на всеки, че може да разберете всичко или всеки. Тази диплома ви дава избор, поле за работа, но не ви дава това, което трябва да притежавате наистина.Чувството да искаш да помогнеш и да разбереш някой, това не ти го дава никой документ и никоя институция не може да ти го предостави.Чувството да чувстваш, че другия чувства нещо, което го е страх, срам  и не иска да го покаже, изкаже. Чувството, че чувствата му са скрити надълбоко и само той знае за тях, само той може да ги контролира.Дипломата те прави психолог, но до известна степен. За да си психолог, трябва да си човек, след това надграждай върху това.
Не трябва да си луд, за да отидеш на психолог. Няма нищо лудо в това да искаш да поговориш за всичко, което те притеснява. Споделяме на близки, приятели, пием, ядем, крием се, не излизаме от вкъщи.Не споделяме на психолозите - срам ни е, страх ни е.Всеки сам решава как може да помогне на себе си и с какво. Пациентът, който седи пред нас може да е повече психолог от нас, може да е преживял повече, може да е изпил повече хапчета, отколкото ние сме чували, може да е разбрал повече неща за себе си, отколкото ние ще му кажем.
Като бъдещ психолог, не искам напълно да защитавам психолозите, защото това ще ми е бъдеща професия.Искам да погледна нещата и от двете страни.Не искам да стоя от едната страна, никой никога не стои само от едната страна.
Никой не е застрахован, че няма да попадне в психиатрия, че няма негов близък, негов приятел или самия той да изпадне в депресия.
И всеки продължава да си повтаря - Не, на мен това няма да ми се случи.
Дай Боже на никой да не се случва никога, но няма гаранция никога.
Любимата ми реплика, която съм чувала от мои преподаватели и мои колеги - Ти учиш психология, как така се притесняваш?!
Ами подяволите с извинение... това че уча психология не ме прави машина или робот. Уча се, опитвам се, контролирам много от емоциите си.Все едно как така зъболекарите се страхуват да ходят на зъболекар, същото е ! Знанията, които ще получиш в университета ще ти дадат малко, ще ти дадат основното, на другото живота ще те научи и опита.
Докато не отидеш и не поговориш с някой пациент, докато не чуеш целия му живот, който ще ти разказва през сълзи, докато не ти се изпотят ръцете от страх и притеснение за това колко му е тежко - ти не можеш да се наречеш психолог.