Бащиният образ

Прочетох го в очите ти, чух го в гласа ти, пред мен стоеше твоя образ.
Болката кънтеше, миналото напомняше за себе си.
Където и да бях, всичко напомняше на теб, тишината най - много.
Изгубих много мъже, но само на един липсата му най - личеше, това бащиния образ беше.
Физически здрав, прав, жив, но емоционално толкова далече.
Провлачени мисли и бегъл поглед от същината, не стой отново в тишината.
Моля те, стани, ела, промълви слова.
Остави тишината да тъне в тъмнината.
Остани тук, сега, не за малко и не тръгвай веднага.
Болката отлагаш, но тя стои. Пази спомена за себе си, вътре дълбоко в душата,
ето я идва пак - тишината.
Празнина, болка не една, празнина, болка не една.

Посветено не на друг, а на тати. :)))

Никой терапевт не е в състояние да ти помогне, ако средата (семейството и прителите) при които се връщаш всеки ден се държат зле с теб. Важното е да смениш средата, да смениш погледа над нещата.
Никой терапевт не е в състояние да те пречупи, ако си студен вече.
Никой терапевт не е в състояние да ти предостави душевен покой, ако си неспокоен като се прибереш вкъщи ( пак елемента за "средата" ).
Никой терапевт няма да ти помогне, ако сам не виждаш, че имаш нужда и трябва да се промениш.

Думите, които не чуваме

Думите, които не чуваме, но кънтят в съзнанието ни.
Думите, които достигат до нас, чуваме ги, но не ги усещаме, не ги разбираме.
Кратки, смислени, точни думи, които разбираме след време.
Ние чуваме всичко, но осмисляме нещата само от нашия ъгъл, от нашата гледна точка, която не винаги е най - правилната.
Мълчанието е най - силният вик, който сме в състояние да чуем.
Мълчанието на близките, мълчанието на най - любимия.
Думите, породени от размисли, от мълчание, от крясъци.
Думи, които се забиват в сърцето като стрели, остават белези завинаги, думи от които боли,
но и това ще отшуми...
Думите, които не чуваме са най - съществените и в тях се съдържа най - искреното послание. Посланието, което трябва да стигне не до ушите ни, а до сърцето ни.
Поука или не - трябва да се научим да слушаме с всички други сетива, но не и с ушите, трябва да слушаме и да усещаме докосването, да усещаме погледа, да потъваме в прегръдките.
Това, което не чуваме е всичко онова, което ни липсва. 
Чуваме рев от дете. То не спира да реве. Казваш си - мрънка само !
Не, то не мрънка. В този рев има - ела, гушни ме, обърни ми внимание, покажи ми, че ме обичаш.
Чуваме скимтене от куче. То не иска да те ядоса или да те нападне. Иска храна, топлина и да не го биете.
Чуваме гласа на любимия. Не ! Чуваме нашия вътрешен глас, чуваме нашите желания, чуваме гласа на любовта.
Подобри своя слух, но слухът за хубавите тонове, емоции, звукове. Слухът, който ще те накара да слушаш и да усещаш на хубава вълна.
Слушай всичко, което се казва, но обръщай внимание най - вече на нещата, което не се казват, които се премълчават и скриват.
В тях има повече смисъл от всяко едно друго нещо.
Слушай...

Да намериш своя път

Всеки човек трябва да намери своя път, да го извърви, да го преболедува, да го изплаче, изкаже, изреве, изкрещи.
Предначертан или не, всеки човек има своя път в живота си.
Ще стоим понякога на кръстопът, ще се чудим, ще се надяваме, ще търсим подкрепа по кой път да тръгнем.
Но решението трябва да го вземем ние.
Това е нашият път, нашето начало и нашият край.
Вървейки много, губим представа за времето, за околните, за мечтите, за проблемите.
Обръщаме се назад, гледаме, търсим, намираме грешките си, понякога не искаме да ги видим и си затваряме очите за тях.
Молим се и се надяваме някой друг да ни покаже правилния път.
Помним пътя по който сме тръгнали, помним грешките, камъните по пътя.
Търсим, търсим, търсим правилния път, един път го намираме, друг път излизаме малко от пътя, но пътя си е наш. 
Ние сме извървели грешките си, болките си, успехите и неуспехите си.
Ние сме извървели този прашен, жесток, мрачен път.
Ние сме извървели голяма част от живота си.
Ние решаваме в коя посока да поемем, кой спътник по пътя да вземем с нас и към коя дестинация да тръгнем.