Пътят към старческия дом в кв. Княжево " Свети Пантелеймон" е осеян с добри намерения, с хубава гледка, с тишина, стигането до там не е трудно. Но реалността е мъчителна когато се стигне до металните огради, които са затрупани с табелки - НЕ спирайте, минават инвалиди. Тежко е, страшно е и е тъжно.Управници, може да излезете от скъпите си, лъскави коли, за да видите дълбоката мизерия, в която живеят възрастните, крехки души на България.
Отдалече забелязах гадна ограда, после се приближих видях кофти обстановка, докоснах се до оградата, почти влезнах, когато видях тъжни, стари хора, които се разхождаха, не разговаряха един с друг.Не изглеждаха нещастни, но не бяха и щастливи. Лъхаше студ от сградата, но топлина от душите им. Макар толкова близко до смъртта, те осъзнаваха това, някои не го осъзнаваха, но всички оценяваха факта, че са живи, бяха навън, въпреки студеното време, гледаха към слънцето, седяха на пейки.
Атмосферата, сградата и животът вътре бяха стряскащи. Небето - прекрасно, хората - вътре духовити, сладки старчета с воля за живот. Но животът вътре не бе живот, бе просто съществуване, вид оцеляване, задоволяване на 2,3 нужди. Храна, сън и кратка разходка в двора. От едната сграда звучаха народни песни, зарадвах се, усмихнах се, подскочих от радост. Милите възрастни хора се забавляваха, радваха се, танцуваха. Имаха своя миг на щастие. През двора минаваха санитари, изтормозени от тежката професия бутаха инвалидните колички с възрастните души вътре. Души, пълни с любов, с тъга, но борбата им за живот не стихваше.Със зъби и нокти, те продължаваха .. дали в колички, на патерици или едвам стигайки до изхода на вратата - те се бореха.. това личеше във всяка тяхна стъпка.Малки стъпки, но толкова значими... малки стъпки, но толкова показателни, лека усмивка и треперещи ръце, потни длани, на толкова любов, толкова разбиране..
Не подминавайте този дом, без да поздравите хората, дори да им махнете отдалече или просто да се усмихнете... те ще го запомнят. Ще направите деня им, животът им по - лек, няма да го промените, но в никакъв случай няма да го влошите.
А Вие мили, драги управници, слезнете от хубавата кола, разходете се по алеята и стигнете до тази мътна, сива и тъмна сграда.. Ще се изцапате, кално е, но нима душите Ви са по - чисти ?
Прекрасен разказ, за противопоставянето на волята и неволята. От една страна волята за живота и борбата на тези хора, да живеят, да намират смисъла във всеки изминал ден, но от друга страна неволята, която имат, защото нямат близки, които да се погрижат за тях и да им осигурят спокойни старини, за някои сигуно това е съдба, но за други това е лоша шега на съдбата, тъй като те са дали живот на своите деца и внуци, отгледали си ги и ето как са им се отплатили за безсънните нощи и за лишенията - като са ги изоставили в този дом на доизживяване, ненужни никому стари и болни.Това е най-жалкото, поне лично за мен, но все някога съвестта ще се обади, угризенията ще дойдат, но тогава ще е късно, защото тези майки и баби няма да са вече сред живите....
ОтговорИзтриване