Мътнина

Онази безтегловност

онова смачкано чувство, до болка познато,
онова дете, от никой непризнато.

Неприязъм, гняв, обида, шамар последва,
звук, утеха.. тишина

Този тласък, онзи ужасен крясък,
толкова много лица,
истината е една.

Смрад от душа изгнила,
с години в плач е гнила.

Живот, живот, кал, пот, сълзи
истина е и боли.

Не си признат, но си предаван,
от близките винаги оставян.

Тишина, стъпките идват, тихо наближават.
Лудост е това, да си сам, да си самотен и да си
с дупка, вместо душа.С кратер, вместо сърце,
а да ти се иска просто да си едно шибано перце !

Този стих донесе доста черни мисли, навя ни празнота, гадна, глуха тишина,
но ни даде и от всичко онова ...