Размисли излишни ...

В един "прекрасен" момент започваш да изграждаш една стена между себе си и околните ... Несъзнателно или не, тази стена я има вече . Тя стои там , тя е между вас. Пречи, понякога помага, да защитава те, но не те предпазва от самия теб.Седиш и мислиш, чудиш се за тази стена, за тази болезнена преграда, за това, което самия ти изграждаш. Не ти харесва, но не го променяш. Изолираш се във вътрешния си свят , стоиш там и  чакаш, но чакаш какво - одобрение, харесване, разбиране, приемане. От кого? Баналната тема - в детството си не си получавал тези неща и сега ги търсиш . Банално, ама е така...
Бащата, който е липсвал .. Бащата, който си чакал на вратата да се прибере след работа и да те потупа по рамото, че си се справил добре в училище или че си си оправил стаята, която и без това рядко оправяш. Ядосаната майка, която се прибира и те подминава с пренебрежение. Бабата, която те тъпче с толкова храна и едновременно иска да те натъпче и с толкова гняв от това, че е длъжна тя да те храни и да го прави.
Стената, която стои между теб и семейството ти може цял живот да не изчезне, но поне трябва малко да се пропука ..
Знаеш ли, лягам си. Твърде много неща казах, толкова малко, а толкова съществени. Трябваше да е статия, а се получиха скучни размисли за живота ... Все тая .