Бащиният образ

Прочетох го в очите ти, чух го в гласа ти, пред мен стоеше твоя образ.
Болката кънтеше, миналото напомняше за себе си.
Където и да бях, всичко напомняше на теб, тишината най - много.
Изгубих много мъже, но само на един липсата му най - личеше, това бащиния образ беше.
Физически здрав, прав, жив, но емоционално толкова далече.
Провлачени мисли и бегъл поглед от същината, не стой отново в тишината.
Моля те, стани, ела, промълви слова.
Остави тишината да тъне в тъмнината.
Остани тук, сега, не за малко и не тръгвай веднага.
Болката отлагаш, но тя стои. Пази спомена за себе си, вътре дълбоко в душата,
ето я идва пак - тишината.
Празнина, болка не една, празнина, болка не една.

Посветено не на друг, а на тати. :)))

Никой терапевт не е в състояние да ти помогне, ако средата (семейството и прителите) при които се връщаш всеки ден се държат зле с теб. Важното е да смениш средата, да смениш погледа над нещата.
Никой терапевт не е в състояние да те пречупи, ако си студен вече.
Никой терапевт не е в състояние да ти предостави душевен покой, ако си неспокоен като се прибереш вкъщи ( пак елемента за "средата" ).
Никой терапевт няма да ти помогне, ако сам не виждаш, че имаш нужда и трябва да се промениш.

Думите, които не чуваме

Думите, които не чуваме, но кънтят в съзнанието ни.
Думите, които достигат до нас, чуваме ги, но не ги усещаме, не ги разбираме.
Кратки, смислени, точни думи, които разбираме след време.
Ние чуваме всичко, но осмисляме нещата само от нашия ъгъл, от нашата гледна точка, която не винаги е най - правилната.
Мълчанието е най - силният вик, който сме в състояние да чуем.
Мълчанието на близките, мълчанието на най - любимия.
Думите, породени от размисли, от мълчание, от крясъци.
Думи, които се забиват в сърцето като стрели, остават белези завинаги, думи от които боли,
но и това ще отшуми...
Думите, които не чуваме са най - съществените и в тях се съдържа най - искреното послание. Посланието, което трябва да стигне не до ушите ни, а до сърцето ни.
Поука или не - трябва да се научим да слушаме с всички други сетива, но не и с ушите, трябва да слушаме и да усещаме докосването, да усещаме погледа, да потъваме в прегръдките.
Това, което не чуваме е всичко онова, което ни липсва. 
Чуваме рев от дете. То не спира да реве. Казваш си - мрънка само !
Не, то не мрънка. В този рев има - ела, гушни ме, обърни ми внимание, покажи ми, че ме обичаш.
Чуваме скимтене от куче. То не иска да те ядоса или да те нападне. Иска храна, топлина и да не го биете.
Чуваме гласа на любимия. Не ! Чуваме нашия вътрешен глас, чуваме нашите желания, чуваме гласа на любовта.
Подобри своя слух, но слухът за хубавите тонове, емоции, звукове. Слухът, който ще те накара да слушаш и да усещаш на хубава вълна.
Слушай всичко, което се казва, но обръщай внимание най - вече на нещата, което не се казват, които се премълчават и скриват.
В тях има повече смисъл от всяко едно друго нещо.
Слушай...

Да намериш своя път

Всеки човек трябва да намери своя път, да го извърви, да го преболедува, да го изплаче, изкаже, изреве, изкрещи.
Предначертан или не, всеки човек има своя път в живота си.
Ще стоим понякога на кръстопът, ще се чудим, ще се надяваме, ще търсим подкрепа по кой път да тръгнем.
Но решението трябва да го вземем ние.
Това е нашият път, нашето начало и нашият край.
Вървейки много, губим представа за времето, за околните, за мечтите, за проблемите.
Обръщаме се назад, гледаме, търсим, намираме грешките си, понякога не искаме да ги видим и си затваряме очите за тях.
Молим се и се надяваме някой друг да ни покаже правилния път.
Помним пътя по който сме тръгнали, помним грешките, камъните по пътя.
Търсим, търсим, търсим правилния път, един път го намираме, друг път излизаме малко от пътя, но пътя си е наш. 
Ние сме извървели грешките си, болките си, успехите и неуспехите си.
Ние сме извървели този прашен, жесток, мрачен път.
Ние сме извървели голяма част от живота си.
Ние решаваме в коя посока да поемем, кой спътник по пътя да вземем с нас и към коя дестинация да тръгнем.

Мътнина

Онази безтегловност

онова смачкано чувство, до болка познато,
онова дете, от никой непризнато.

Неприязъм, гняв, обида, шамар последва,
звук, утеха.. тишина

Този тласък, онзи ужасен крясък,
толкова много лица,
истината е една.

Смрад от душа изгнила,
с години в плач е гнила.

Живот, живот, кал, пот, сълзи
истина е и боли.

Не си признат, но си предаван,
от близките винаги оставян.

Тишина, стъпките идват, тихо наближават.
Лудост е това, да си сам, да си самотен и да си
с дупка, вместо душа.С кратер, вместо сърце,
а да ти се иска просто да си едно шибано перце !

Този стих донесе доста черни мисли, навя ни празнота, гадна, глуха тишина,
но ни даде и от всичко онова ...

Вечерна меланхолия

Той си тръгна, не те последва,
дали чувствата си пренебрегна
или ти сама спора избегна.

Чувства и емоции обтегнати,
стига с тези локуми разтегнати.

Ранени души, ранени сърца,
не искам и не мога повече така.

Неразбиране, неприемане, противопоставяне на любовта,
ах, как исках да ме последваш сега.

Обърнах се, погледнах.Ти замина, с лекота чувствата ми подмина,
а то времето си отмина...

Посветено с любов

Най - хубавото нещо си ти за мен, с тази мисъл се будя и заспивам.В теб щастието намирам, теб разбирам и за твоите целувки умирам.С теб друг свят откривам и душата си преоткривам.Дразниш ме на моменти, ама нали съм характер с гадни фрагменти.Обичам да се смееш,  да ме гледаш любопитно.Има в теб нещо уникално, докато в мен има нещо маниакално.Смеем се истерично, ама май сме си лудички фабрично, гледаш ме доста мистично, спирам, че ще стане цинично.Не ме зяпай така, ти казах изрично.
Добър и свестен си ти, защо не те срещнах по - рано, уви.Липсваш ми всеки ден и ти си идиотче като мен.Говорим без да спираме с часове, целуваме се с носове.
Пускам филм, но не ти харесва, май към гледането ти спадна интереса. Караме се в колата, коя музика за слушане е най-добрата.После си взимам сладолед и ти казваш - ДАЙ И НА МЕН.
Караш ми се, че пия много кола... Елеонора, знаеш че не обичам да ходя в МОЛА.
Прекрасно се разбираме, с малки дразги леко се провокираме, но те обичам и те искам, като плюшено мече всеки ден да си те стискам.

П.С - Написано с много любов за Пламен Иванов !

Бягство ...

Бягство от реалността...

Будиш се, сам си, реалността е около теб, пред теб.. размазани сенки на предишни отминали събития, хладни спомени, много тежки емоции.
Искаш да бягаш, бягаш, бягаш..Реалността е жестока, тя те плаши, напряга те, натоварва те.. искаш да избягаш в друг свят, друго измерение.Този свят не ти харесва, дори не ти е приятно да седиш повече тук. Тръгваш, бягаш...

Спираш.. " най - лесно е да бягаш" - казват те!
Но не е лесно и да спреш, да се обърнеш, да ги погледнеш всички тях. Те, които те изстискват, които те нагрубяват, които, че си друг ти внушават.
Не спирай да бягаш, но бягай навътре към себе си, в своя свят, не бягай от себе си, ти и да искаш не можеш да избягаш... 1000 км пробягах, но от себе си не избягах, роднини оставих, приятели оставих, но той - образа ми ме преследваше и ме укоряваше. Молеше ме "върни се", но аз отказвах и вътрешно в себе си душата си размазвах...
Ранена, объркана и сама поех по пътя си, не чувствах вина, в мен имаше малко тъга, но най ме безпокоеше тази глупава, тъпа празнота...
Спирах, оглеждах се, замислях се... не бях доволна от нищо- не харесвах себе си, не харесвах другите, не харесвах света около мен. Исках промяна, но дори не знаех каква...Засега ще остана така - сама с огромна вътрешна празнота.

Това, което умира вътре в нас

Самоубийството, бягството от живота, от проблемите, от радостите, от трудностите, от себе си ...
Моментът, в който решаваш, че ще го направиш това.Моментът, в който знаеш, че не можеш да се спреш, да се увладееш, не можеш да се превъзможнеш, не можеш да го надживееш.
Самата смърт толкова ли е страшна? Или е по - страшно всичко, което умира в нас, докато сме живи? Не е ли по - страшна мисълта, желанието за смърт докато сме на този свят?
Духовната смърт е страшна, физическата е завинаги.

Желанието да застанеш на релсите, мисълта как ще си отидеш от този свят, по една или друга причина..

Кротко в мрака

Кротко в мрака .. тя заплака.
Майка с ранено сърце, детето и веднъж само проплака.
Видя го за миг загърнато в пелената,
всеки час тя проклина тази гадната - съдбата.
Чакано дете, желано, мечтано,
ежедневието и стана обрано.
Около нея имаше майки, те гушкаха своите деца
и благодариха на своята съдба.
Съдбата дари ги с дете, а на тази жена живота и го отне.

Кротко в мрака, тя търси изкупление
моли живота за умиление.
Мъжа и си тръгна, още преди време, дори не се обърна.
Тя, сама, майка и жена.
Без дете, без мъж, тя за миг помисли, че започва да губи и себе си дори.
Но не, изправи се и продължи.

Кротко в мрака, загубена, лутаща се тя
погледна към небето и се замечта...

Загубила толкова много, но жива самата тя.
Тя помечта за миг - за дете, за семейство, за съпруг.

Излезна, изправи се и продължи. Тя беше минала през много
изпитания, живота и беше дал трудности, тя беше станала по-
силна от всякога.

Кротко в мрака, тя излезна от болницата,
продължи по улиците напред сама, беше гробна
тишина.
Без сълзи и без тъга, тя знаеше, че ще сбъдне своята мечта.

Не след дълго тя срещна любовта, роди им се момче.
Тя всеки ден го възпитаваше да бъде силен, да посреща трудностите,
да преминава изпитанията.
Научи го на всичко това, което липсваше на бившия и съпруг.
Той си тръгна, хвана го страх.
Но от него вече останала е само прах ...

Една съдба

Хора с проблеми - малки и големи.Бели стени - усмирителната риза стяга и тежи. Лекарите кротко пристъпват към вратата, от няколко документа ти зависи съдбата.Треперещи ръце, разпиляни опаковки, в другата стая захабени спринцовки.
Смрад, миризма, воня на тежка, лоша съдба.
Пълно отчаяние, няма и капка очарование.
Бели престилки се разхожат - лекари се те, но пациентите - с поглед на дете.
Чакат, слушат поредната диагноза, дава се следващата доза.
От едната стая гробна тишина се носи, а от другата любов се проси.
Викове и кръсяци, изморени, объркани души.
Лутащи се, блъскащи се в теб, всички те желаят едно.
Да се избавят от едното зло - от себе си.
Некъпани, но с чисти и мили лица, с усмивки, но какво от това...
Какво ги чака след това, какво ги чака на заранта...
Лежиш, прикован, вързан си дори, насила си тук, уви.
Идват роднини, идват санитари, на цялата система всички мамата са и ебали !

Една психоанализа и един прозорец тишина

Красив, слънчев ден... или поне привидно изглеждаше така. Като всяко едно нещо, което на пръв поглед изглежда слънчево, усмихнато, красиво, но после идва дъжда, идват обидите, идва безразличието...
Толкова красив ден, в който аз реших да прочета една интересна статия за психоанализата и за "Мъртвата майка". Уточнявам "мъртва", но не и физически."Мъртва" в мисълта си, в действията си, в отношението си към нея сама, към детето и, но физически толкова жива...
Фройд, Мелани Клайн, както и скорошни изследвания на Уиникот говорят за " мъртвата " майка.Психоаналитичната теория ще предложи две идеи пред вас. Едната е за загубата на обекта, другата е за депресивната позиция.

"Мъртвият баща" и "мъртвата майка" е друга концепция, която разглежда Едиповият комплекс, страха от кастрация.В "Задръжка, симптом, страх" Фройд разглежда кастрацията като страх от загуба любовта на обекта, страха пред заплахата от загуба на обекта.Страхът от кастрацията аз също го свързвам и със страха да родиш, страха нещо да се отдели от твоето тяло.Страхът да изгубиш, да изпуснеш нишката, която те свързва с другия обект.Като всяка рана, а това действително е такова нещо - плод на кастрацията е раната, която остава. Тя е червена на цвят. Но тук се говори за цветовете на траура - черно и бяло, черно ясно защо, но ще се попитате защо и бяло?Бялото отговоря за негативните симптоми, за празнотата, за загубата.
Тук веднага ми изникват две асоциации, можеби не са толкова аналогични, колкото трябва или колкото ви се иска да са, но аз неотменно ги свързвам с това.
Бялото е цветът на болничните заведения. Там, където се ражда живот, появява се нещо ново. Но в тези същите болници също умират много хора.Животът е двойнствен, животът е краен - бял е, черен е. Никога не е само бял или само черен.
Също свързвам белият цвят с това, че роклята на булката е в бял цвят, а костюма на младоженеца е в черен цвят.И двете носят своя дъх, своето чувство на траур, щастлив траур, че идва началото на нещо ново.
Ключовите думи тук са " загуба", "обект", "майка".
Три основни неща, които през целия живот ни съпътстват. Страх ни е да не загубим, да си представим загубата дори, страх ни е от това да не загубим обекта, да не загубим майката. Страх ни е да обичаме. Искаме да убием, но ни е страх, че ще загубим човешката си стойност.Все загуби, липси...

Нещо

Заприличвам на това което най-много мразя, а се опитах сърцето си от обиди да опазя.
Не приличам на себе си дори, не мога да се спася, уви.

Болката в сърцето ме гори, тъгата и разочарованието ме уби, живота ме умори.

Разкъсвана от вечни съмнения, някакви странни прозрения и никакви подобрения.

Някак заядлива, но добра, някаква простичка душа.

Мрачна, неспокойна, а ми се иска да съм птичка волна.

Вечно недоволна, недоволна, недоволна...

Нещо в мен се пропука, гледай напред и наслука.
С външните неща недей се фука.

Ще умреш и то от скука !

Дали четеш това, а дали ти пука... всичко ще си остане само спомен тука...

Объркан свят, объркани идеали, за това ли бяхме мечтали ...
Без уважение, а те гони вечно съмнение, всичко това е огромно унижение.

Спряла, блокирала, с обиди и злоба себе си дрогирала..
живота вечно неразбирала

Спирам с тоз объркан стих,
май с пиенето прекалих...